КАКВО ТОЛКОВА?

Този месец съм на темата „стрес“, или по-скоро „анти-стрес“, и искам да разкажа две дребни случки от последните дни.

Случка 1: Преди няколко дни, в сауната. (Само да не оставя впечатление, че по цял ден изкарвам токсини! Случва ми се два-три пъти годишно – едно от онези занимания, които са чудни, но почти никога не стигам до тях.) Тази сауна е гореща и празна – специално за мен. Лягам така, че да не виждам кой минава отвън и какви ги върши, да не се разсейвам с глупости. 7-8 минути тишина. И тогава – семейство. Майката отваря вратата, наднича, проветрява добре, решава, че е забравила да изкомандва нещо, и отива да се разпореди. След минута Майката отваря за втори път и влиза. След малко Дете 1 влиза. След още малко Дете 2 влиза. Особено второто, на 6-7 години може би, няма никакво място на това горещо място. Следва Бащата. Задружни обиколки из сауната, проверки на всичко, коментари по температурата. Дете 2 излиза, защото не му понася. Дете 1 решава да изчака да се затвори вратата и тогава тръгва да излиза, поколебава се – напред-назад да влезе въздух, но разумът надделява и наистина излиза. Аз – раздразнена. В легнало положение, но всичко ми е стегнато. Челюстите стиснати, погледът – насочен към стената до мен. Не че очаквам да медитирам там, но освен тишината, и горещото вече е излетяло. Представям си как възмутено разказвам случката на любимия, и се набирам още повече.

Изведнъж, в мълчаливата компания на бащата и майката, се спирам мислено. Добре де, какво толкова? Дишам горещ въздух. Представям си как се издигам нагоре, и буквално, и преносно, над ситуацията. Това ми действа добре и пушекът от ушите намалява. Изчаквам още малко, докато угасне съвсем. Оглеждам корема си, който в легнало положение изглежда отлично, а и е порядъчно мокър. Мога да изляза. Студеният душ ме разсейва. Релакс на шезлонг. Има случка – няма случка.

Случка 2: Разходка с момчетата.

Излизаме по обяд. Времето – разкош, има да се помотаем добре. Понеже разбойниците не пожелаха да хапнат от моята леща – водя ги на ресторант. Искам да продължим с наистина голяма разходка, която обаче няма да се получи, ако нямаме цел. Затова – подкуп – да отидем за понички. Пътят ни дотам и обратно си е предизвикателство за тригодишния младеж.

Превъртам малко лентата: вече вървим наобратно. С красива дълга пръчка, която сме обелили с огромно старание. Докато не спираме до едно кално място и не започва страхотна игра. С пръчката, с калта, с локвите, с камъните, с калните листа, с калния лед. В началото се опитвам да го измъкна от импровизираната площадка; хващат ме дяволите като вися така на едно място, че и на всичкото отгоре да го гледам как се каля – все пак, на разходка сме излезли. Ясно е, че якето е вече за пране, панталонът също, както и белите помпони на шапката. Немам нерви.

Докато в един момент не си казвам: „Какво толкова?“. Решавам да се примиря. Сещам се, че винаги съм въоръжена с киндъл, заставам до малкия разбойник и си отварям книжката. Не засичам време, но прекарваме така поне час и половина. В един момент се преместваме на по-голяма локва, а кулминацията на играта настъпва, когато той открива една скъсана джапанка, избутва я в локвата и я провъзгласява за лодка. Аз хвърлям по някой поглед към него и не мога да не оценя каква хубава тренировка е за него тази игра. Играем, докато сам не признава: „Аз съм се изморил“. Прибираме се спокойни, измиваме хубаво ръцете и пускам пералнята. Всичко е на шест. :)

Имам още много да се уча на търпение, което бива изпитвано понякога ежеминутно. Опитвам се да оценявам и съм благодарна за спокойната среда, в която живея и отглеждам децата си.

Повечето неща, които ни дразнят, толкова не си струват нервите. Но да тръгнем от малките победи. Тогава, когато успявам да се пренастроя, да погледна от друг ъгъл, и да си кажа – „Какво толкова?“.